„THE MONEY MASTERS”
17. ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН И ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА
.jpg)
Abraham Lincoln
За съжаление Джаксън не успя да напълно да вникне в картината и корените на злото. Въпреки че Джаксън унищожи банката, най-коварното оръжие на чейнджаджиите – банковото дело с частични резерви – се още използваше от многото държавно учредени банки.Това подгря икономическата нестабилност през периода преди Гражданската война. Все пак, централните банкери бяха извън играта, поради което Америка забогатяваше и изместваше границите си на запад. Чейнджаджиите водеха неуспешна борба за да си възвърнат изгубения монопол върху парите. Накрая те използваха старата формула на банките – финансирането на война и създаването на задлъжнялост и зависимост. След като не можеха да имат централна банка по някакъв друг начин, Америка трябваше да бъде поставена на колене чрез въвличането и във война, както постъпиха през 1812 след като Първа банка на САЩ не беше лицензирана.
Месец след встъпването на Линкълн в длъжност, проехтяха първите изстрели на Гражданската война във форт Самтър, Северна Каролина, на 12 април 1861 г. Разбира се, че робството беше причина за Гражданската война, но не и главната. Линкълн знаеше, че икономиката на Юга зависеше от робството и преди Гражданската война, той нямаше намерение да го премахне. В своето встъпително слово, месец по-късно, той даде следното обяснение:
“Нямам намерение по пряк или косвен начин да преча на робството там, където то съществува. Вярвам, че нямам законното основание да го правя, нито пък го желая.”
Даже и след първите изстрели при форт Самтър, Линкълн продължаваше да твърди, че войната не се води за забрана на робството:
“Моята първостепенна задача е да спася Съюза, а това не значи запазване или унищожаване на робството. Ако можех да спася Съюза, без да освобождавам и един роб, бих го направил.”
Тогава, за какво се води Гражданската война?
Много фактори бяха от значение. Северните индустриалци използваха защитни тарифи за да не позволят на южните щати да купуват по-евтините европейски стоки. Европа реагира като спря да внася памук от Юга. Южните щати се оказаха под двоен финансов удар.Те трябваше да плащат за повече от жизнено необходимите им стоки, а доходите им от експорта на памук рязко спаднаха. Това засили недоволството им. Съществуваха обаче и други фактори. Чейнджаджиите бяха като ужилени от това, че Америка се бе измъкнала от контрола им преди 25 години. От тогава, американската икономика се развиваше бурно и нацията забогатя, а това беше лош пример за останалия свят.
Централните банкери видяха възможност да разделят новата забогатяваща нация и да я разделят и завладеят чрез война. Ще кажете, че това е конспиративна теория? Нека да чуем мнението на един добре осведомен наблюдател по това време.
Това е Ото Бисмарк, канцлер на Германия, човекът който обедини германските графства през 1871:
„Решението за разделянето на САЩ на две равни по сила федерации, беше взето от финансовите сили в Европа, далеч преди Гражданската война. Тези банкери се страхуваха, че ако САЩ се запазят като единна държава и нация, те биха постигнали икономическа и финансов независимост, а това ще наруши превъзходство на Европа над капиталистическия свят.”
Няколко месеца след първите изстрели при форт Самтър, централните банкери дадоха на Наполеон III (племенник на Наполеон от Ватерло) 210 милиона франка за да заграби Мексико и да разположи войски на южната граница на САЩ. Той се възползва от Гражданската война за да наруши Доктрината Монрои да направи Мексико колония. Независимо от изхода на войната, една отслабена и задлъжняла Америка, отново щеше да отвори достъпа на Европа за колонизация на Централна и Южна Америка, това което Доктрината Монро беше забранила през 1823 г. В същото време, Великобритания придвижи 11 000-на войска в Канада и я разположи по северната граница с Америка. Британската флота беше готова да се намеси при нужда. Линкълн знаеше, че е под двоен удар съдбата на Съюза го измъчваше. Съществуваше нещо много по-важно от различията между Севера и Юга.
Ето защо той държеше повече на Съюза, отколкото на разгромяването на Юга. Но Линкълн се нуждаеше от пари за да победи. През 1861 Линкълн и секретарят на съкровищницата Салмон П. Чейс отидоха в Ню Йорк за да кандидатстват за необходимите заеми. Чейнджаджиите, в желанието си да разрушат Съюза, предложиха заеми с лихва от 24-36%. Линкълн вежливо отказа и се завърна във Вашингтон. Той повика своя стар приятел полковник Дик Тейлър от Чикаго и му възложи задачата да финансира войната. На едно заседание, Линкълн попита Тейлър как ще го направи.
Ето какво каза Тейлър:
„Линкълн, това е лесно, накарай Конгреса да гласува проектозакон за конкурс за отпечатване на банкноти, плати на войниците си и спечели войната.”
Когато Линкълн го попита дали народът на САЩ ще приеме банкнотите, Тейлър му каза:
„Хората и който и да е било друг няма да са в състояние да избират, ако ги направиш законно платежно средство. Те ще имат пълното одобрение на правителството и ще свършат същата работа както и които и да е било други пари, тъй като на Конгреса е дадено право от Конституцията.”
Линкълн постъпи точно така. От 1862 до 1865г., той напечата 450 милиона долара от новите пари. За да се различават от банкнотите на частните банки, той отпечата гърбовете им със зелено мастило. Ето защо тези банкноти носеха името „зеленогръбки”.
С тези нови пари, Линкълн плати на войската си и купи снаряжение. По време на войната близо 450 милиона долара „зеленогръбки” бяха отпечатани, без правителството да плаща лихва по тях. Линкълн беше разбрал кой дърпа конците и какъв е залогът за американския народ.
Ето какви бяха възгледите му:
„Правителството трябва да създава, емитира и пуска в обръщение всички пари и кредити необходими за поддържането и кредити необходими за поддържането на собствената си покупателната сила и тази на консуматорите. Привилегията да създава и пуска в обръщение пари не е върховна привилегия на правителството, а една прекрасна възможност за сътворение. Възприемайки тези принципи, ние ще удовлетворим една дълго очаквана необходимост от единно средство за размяна. Данъкоплатците ще си спестят огромните лихви. Финансирането на всички обществени начинания и управлението на Съкровищницата, ще се осъществяват от принципите на здравия разум. Парите ще престанат да бъдат господари и ще се превърнат в слуги на хората.”
Една невероятна уводна статия в London Times обясни отношението на Банк ъф Инглънд към зеленогръбките на Линкълн:
„Ако тази неразумна финансова политика, която води началото си от Северна Америка се утвърди, то тогава правителството ще може да произвежда своите пари без никакви разходи. То ще изплати дълговете си и ще има необходимите пари да развива търговската си дейност. То ще преуспее и ще бъде първия подобен пример в историята на света. Умовете и богатството на цял свят ще отидат в Америка. Тази страна трябва да се унищожи или тя ще унищожи всяка монархия на земята.”
Схемата се оказа успешна, толкова успешна, че на следващата 1863 г., когато Северните щати и Конфедерацията започват да събират войски за решителното сражение, Съкровищницата остро се нуждаеше от разрешение на Конгресада отпечата повече зеленогръбки. Това принуди Линкълн да разреши одбряването на Закон за националните банки. Новите банки бяха освободени от задължението да плащат данъци, а също така получиха и монопол върху създаването на новите пари - банкноти. Въпреки че зеленогръбките още се използваха, количеството им беше ограничено. По важно нещо обаче е, че от този момент, паричното предлагане на САЩ, щеше да се създава чрез дълг, от банкерите при покупката на държавни облигации, които да служат за резерви на щатските банкноти. Според обяснението на историка Кенет Галбрейт:
„Дълги години след войната, Федералното правителство имаше бюджетен излишък. То обаче, не можеше да погаси дълговете си, защото това означаваше, че нямаше да съществуват облигациите, които гарантираха банкнотите. Изплащането на дълга означаваше унищожаване на паричното предлагане.”
През 1863, Линкълн получи неочаквана помощ от руския цар Александър Втори. Царят, както и Бисмарк в Германия знаеше какво кроят чейнджаджиите и упорито се противопоставяше на частна централна банка в Русия. Ако Америка оцелееше и се изскубнеше от лапите им, положението му щеше да бъде сигурно. Ако банкерите успееха да разделят Америка и върнат на Великобритания и Франция частите от нея (и двете нации под контрола на централни банки),един ден, те щяха да се обърнат срещу Русия. Тогава царят заповяда, ако Англия или Франция се намесят активно и помогнат на Юга, това щеше да се счита за обявяване на война на Русия. Той изпрати своята тихоокеанска флота в Сан Франциско. Линкълн беше преизбран на следващата 1864 г. Ако беше останал жив, той щеше със сигурност да унищожи националните банки и монополът им върху парите.
На 21 Ноември 1864, той написа следното до един свой приятел:
„Силата която разполага с парите ограбва народа в мир и заговорничи срещу него, когато е изправен пред враг. Тя е много по-деспотична от монарсите, по-нагла от автократите и по-егоистична от бюрократите.”
Малко преди да бъде застрелян Линкълн, неговият бивш секретар на съкровищницата, Салмон П. Чейс, се разкая за участието си в прокарването на Закона за националните банки, година по-рано:
„Участието ми в прокарването на Закона за националните банки, беше най-голямата финансова грешка в моя живот. Изграден беше монопол, който засяга всички интереси на страната.”
На 14 април 1865 г. 41 дена след встъпването си в длъжност и пет дни след като Лий се предаде на Грант при Апоматокс, Линкълн беше застрелян от Джон Уилкс Буут в театър Форд.
Бисмарк, канцлерът на Германия беше наскърбен от тази смърт:
„Смъртта на Линкълн е беда за християнството. Никой в САЩ не беше на висотата на неговото величие. Страхувам се, че чуждестранните банкери със своите заплетени и коварни трикове ще установят пълен контрол върху изобилните богатства на Америка и ще ги използват за да покварят съвременната цивилизация. Те не биха се поколебали да хвърлят цялото християнство във войни и хаос за да получат в наследство планетата.”
Бисмарк добре разбираше плана на чейнджаджиите. Твърдения, че международните банкери бяха виновни за убийството на Линкълн се появиха в Канада 70 години по-късно, през 1934 г. Джералд Макгийър, известен и уважаван канадски адвокат, изказа това шокиращо обвинение в една 5 часова реч пред Камарата на общините в която остро разкритикува канадската парична система. Спомнете си, че това беше по време на Голямата депресия която бушуваше и в Канада. Чрез агенти на тайната полиция, Макгийър беше получил документи, от процеса на Джон Уилкс Буут, премахнати от обществените архиви. Макгийър заяви, че според тях, Буут е бил наемник работещ за международните банкери.
Според статия във Ванкувър Сън, от 2 май 1934 г.:
„Ейбръхъм Линкълн, Мъченикът освободител на робите беше убит чрез машинациите на група представляваща международните банкери, която се страхуваше от амбициите на президента за изграждане на национална кредитна система. Само една група в света по онова време имаше причина да желае смъртта на Линкълн. ... Това бяха хората които се противопоставяха на неговата програма за национална валута и които по време на Гражданската война се бореха срещу политиката на зеленогръбките.”
Интересно също така е и че според Макгийър, Линкълн е бил убит не само защото банкерите желаеха да си възвърнат централната банка в Америка, но и защото те искаха монетите да се леят от злато – златото което те контролираха. С други думи, те искаха златен стандарт за Америка. Линкълн беше направил точно обратното – той емитираше държавните банкноти със зелен гръб, които се базираха на искреността и доверието.
Статията цитира Макгийър:
„Това бяха хора заинтересовани от въвеждането на златния стандарт и правото на банкерите да управляват валутата и кредитите на всички народи по света. С премахването на Линкълн, те можеха да осъществят плановете си в САЩ и го направиха. Осем години след убийството на Линкълн, среброто беше демонетизирано и паричната система на САЩ беше поставена върху основите на златния стандарт.”
След смъртта на Линкълн, САЩ не са издавали безлихвени пари. Банкнотите с червен печат, отпечатани през 1963 г.не са били нови емисии от президента Кенеди, а старите зеленогръбки преиздавани през годините. Поради невежество или глупост, през 1994 г., законът Рийгъл узакони замяната на зеленогръбките на Линкълн с кредитните пари. С други думи зеленогръбките на Линкълн са били в обръщение до 1994.
Защо банкерите не обичаха среброто, а златото ?
Много просто. Тъй като среброто беше в изобилие в САЩ, беше сравнително трудно да се контролира. Златото беше и винаги ще бъде оскъдно. В исторически план монополът върху златото се е установявал лесно, докато количеството на среброто е било 15 пъти по-голямо.
С отстраняването на Линкълн, следващата цел на чейнджаджиите беше установяването на пълен контрол върху парите на Америка. Това не беше лесна задача.С отварянето на американския Запад, бяха разкрити огромни количества сребро. Освен това зеленогръбките на Линкълн бяха популярни. Въпреки атаките на европейските централни банкери, те продължиха да се използват в САЩ. Според историка Клион Скусен:
„Веднага след смъртта на Линкълн се поведоха сериозни дебати за съживяването на краткотрайния му експеримент с Конституционалната парична система. Ако европейските парични тръстове не бяха се намесили, тя без съмнение щеше да се утвърди.”
Ясно беше, че идеята Америка да печата своите собствени безлихвени пари плашеше елита на европейските централни банки. Те с ужас наблюдаваха как зеленогръбките ставаха все по популярни в Америка.Линкълн беше мъртъв, но подкрепата за неговата парична политика нарастваше. На 12 април 1886 г. почти една година след убийството на Линкълн, по настояването на европейските централни банкери, Конгресът прокара Закон за свиване на паричното предлагане, който упълномощи Съкровищницата да извади от употреба зеленогръбките и да свие паричното предлагане.
Авторите Теодор Торен и Ричард Уорнър, описаха резултата от свиването на паричното предлагане в книгата си „Истината за парите”:
„Тежките години след Гражданската война, можеха да бъдат избегнати, ако узаконяването на зеленогръбките беше продължило според плановете на президента Линкълн. Вместо това последваха няколко парични паники, които днес наричаме рецесии, като те принудиха Конгреса да узакони поставянето на банковата система под централизиран контрол. Така на 23 декември 1913 година беше прокаран закона за Федералния резерв.”
С други думи, чейнджаджиите искаха две неща:
1. Връщането на частно притежаваната централна банка под техния контрол
2. Американска валута обезпечена с тяхното злато.
Стратегията им беше в двупосочна - първо да причинят серия от паники,които да убедят обществото, че само централизираният контрол върху парите може да осигури стабилност.
На второ място те трябваше да премахнат толкова пари от системата, че да направят повечето американци отчаяно бедни за да не могат да се противопоставят на банкерите или пък да не мислят за това.
През 1866 г. един милиард и осемстотин милиона долара бяха в обръщение в САЩ, около 50.46 долара на човек.
Само през 1867 г. 500 милиона бяха премахнати от паричния обем. Десет години по-късно, през 1876 г. паричното предлагане в САЩ беше свито до 600 милиона долара. С други думи 2/3 от парите на Америка бяха извадени от употреба от банкерите. В обръщение останаха само $ 14.60 на човек.
След още десет години, паричното предлагане беше намалено до 400 милиона долара, въпреки че населението нарастна. В резултат на това само 6.67 долара на човек останаха в обръщение.
84% загуба на покупателната сила за 20 години.
Днес икономисти се опитват да ни предложат идеята, че рецесиите и депресиите са естествена част от нещо, което те наричат „бизнес цикъл”.
Истината е, че паричното предлагане е манипулирано днес, както е било преди и след Гражданската война.
Как се случи това ? Как така парите станаха оскъдни ?
Банките изискваха незабавно плащанена заемите и не отпускаха нови. В добавка, сребърните монети бяха претопявани. През 1872 г. човек на име Ърнест Сед получи 100 000 лири (Около $ 5,000,000) от Банк ъф Инглънд и беше изпратен в Америка да подкупи необходимите конгресмени за да се демонетизира среброто. Беше му наредено в случай, че тези пари не стигнат, да изтегли още 100 000 или толкова, колкото е необходимо. На следващата година, Конгресът прокара „Закон за монетите” от 1873 г. и отливането на сребърни долари беше рязко прекратено. Всъщност републиканецът Самюел Хупър, който предложи проектозакона, призна че той е бил написан от Сед. Истината става още по-неприятна, когато през 1874 г. самият Сед призна кой стоеше зад тази схема:
„Отидох в Америка през зимата на 1872 - 73 година, със задачата да осигуря гласуването на проектозакон за демонетизирането на среброто.Това беше в интерес на тези, които представлявах – управителите на Банк ъф Инглънд.”
Но борбата за контрола над американските пари все още не беше приключила. Само три години по-късно, през 1876 г. с една трета от населението на Америка без работа, хората започнаха да се изнервят. Надигнаха се протести за връщането на зеленогръбките на президента Линкълн, или на сребърните пари за да се увеличи обема на парите. Същата година Конгресът създаде комисия за среброто, която да разреши проблема. Докладът и ясно показа виновниците – националните банкери. Докладът е интересен и с това, че сравнява умишленото свиване на паричния обем от банкерите след Гражданската война с падането на Римската империя:
„Бедствията от времето на тъмните векове бяха причинени от намаляването на парите и падането на цените...Без пари цивилизацията не би започнала развитието си, а когато предлагането им стане все по-оскъдно, тя залинява и ако то не се облекчи, загива. По време на християнската ера на Римската империя, металните пари в обръщение са били на стойност един милиард и осемстотин хиляди долара, а към края на петнадесети век те се свиха до 200 милиона... Историята не познава друг така опустошителен период като този от Римската империя до тъмните векове.”
Щатска комисия за среброто въпреки този доклад на комисията, Конгресът не предприе никакви мерки.
На следващата 1877 г. от Питсбърг до Чикаго избухнаха бунтове. Факлите на гладуващите вандали осветиха небето. Банкерите набързо обмислиха следващия си ход. Те решиха да изчакат. След като отново си възвърнаха контрола, те не възнамеряваха да се откажат. На събранието на Американската асоциация на банкерите, те убедиха членовете си да направят всичко възможно за да осуетят намеренията за връщането на зеленогръбките. Секретарят на асоциацията, Джеймз Бюъл, написа писмо до членовете и в което нагло призова банките да осуетят усилията не само на Конгреса, но и на пресата:
„Съветвам ви да използвате всякаква възможност да подкрепите тези от големите ежедневници и седмичници, и най-вече земеделската и религиозна преса, които се противопоставят на издаването на книжните пари със зелен гръб и да оттеглите подкрепата си от тези, които не желаят да се противопоставят на идеята правителството да печата парите. Анулирането на закона за създаването на пари от банките и възвръщането към пари издадени от правителството означава да се дадат пари на хората, което сериозно ще намали нашите печалби като банкери и заемодатели. Срещнете се с вашия конгресмен и го ангажирайте да подкрепи нашите интереси, за да можем да контролираме законотворчеството.”
С увеличаването на политическия натиск върху Конгреса за промени, пресата, се опита да отвлече вниманието на хората от истината. На 10 януари 1878 г. Ню Йорк Херълд Трибюн написа следното:
„Столицата на страната най-после създаде национални банки. Нека да видим, дали Конгресът ще се осмели да им се противопостави.”
Този ход не беше съвсем успешен. На 28 Февруари 1878 г. Конгресът гласува Законът Шърмън, който позволи отливането на ограничен брой сребърни долари, слагайки край на петгодишно прекъсване.Това обаче не премахна зависимостта на валутата от златото, нито пък напълно възстанови среброто. Преди 1873 година, всеки който донесеше сребро в щатския монетен двор можеше да получи равностойността му в долари безплатно. Това се промени. Все пак сребърните пари отново се вляха в икономиката. Без заплахата върху контрола им над парите, банкерите започнаха да дават заеми и това беше края на Депресията. Три години по-късно, американците избраха републиканеца Джеймз Гарфийлд за свой президент. Гарфийлд разбираше как се манипулира икономиката. Като конгресмен Гарфийлд е беше председател на Комитета по кредитите, както и член на Комитета за банките и валутата. След встъпването си в длъжност, той открито се нахвърли върху чейнджаджиите:
„Този, който контролира обема на парите в дадена страна, е пълен господар на промишлеността и търговията и..., а когато се разбере, че е много лесно да се контролира цялата система от няколко влиятелни личности на върха, няма нужда да ви се обяснява кое поражда инфлациите и депресиите.”
Няколко седмици след това изказване, на 2 юли 1881 г. президентът Гарфийлд беше застрелян.
Чейнджаджиите бързо набираха сили. Те започнаха периодично да стрижат стадото си, като предизвикваха периоди на възход, следвани от депресии.Така те успяха да купят хиляди домове и ферми за центове спрямо долар от цената им. През 1891 г. чейнджаджиите се приготвиха отново да съборят американската икономикакато мотивите им бяха изложени възмутително ясно в една записка разпространена от Асоциацията на банкерите в Америка - организация в която членуваха повечето банкери.Тази записка призоваваше банкерите да предизвикат депресия на определена дата три години по-късно.
Ето как изглеждаше част от нея според архивите на Конгреса:
„На 1 септември 1894 г. ние по никакви съображения няма да подновим заемните си договори. На 1 септември ще си искаме заемите. Ние ще влезем във владение на ипотекираните имоти. Можем да станем собственици на 2/3 от фермите на запад от Мисисипи и на хиляди още на изток от Мисисипи на цени които определим...Ние също така можем да притежаваме от фермите на Запада и парите на цялата страна. Така фермерите ще станат квартиранти, както е в Англия.”
Депресиите можеха да се контролират, защото Америка беше на златен стандарт.Тъй като златото е оскъдно, то е една от най лесните за манипулиране стоки. Хората искаха узаконяването на сребърните пари за да се отърват от контрола на чейнджаджиитевърху златните пари. Те искаха връщането на сребърните пари и отмяна на Закона Сед от 1873, наричан тогава „Престъплението от 1873.” През 1896 спорът за повече сребърни пари стана основна тема в президентската кампания. Уилиам Дженингс Брайън, сенатор от Небраска, президентски кандидат на Демократите, издигна лозунга „Свобода за среброто”. По време на националния конгрес на демократите в Чикаго, той произнесе емоционална реч, „Корона от тръни и кръст от злато”, която му спечели номинацията. Въпреки че тогава Брайън беше 36 годишен, тази реч се счита за най прекрасното слово произнасяно на политически конгрес. В драматичното си заключение, Брайън заяви:
„Ние ще отговорим на тяхното желание за златен стандарт с тези думи: Вие не ще наденете на главите на трудовите хора тази корона от тръни, вие не ще разпънете човечеството на кръст от злато.”
Банкерите щедро подкрепиха републиканския кандидат Уилям Маккинли, който защитаваше златния стандарт. Поради това, надпреварата беше една от най-оспорваните в американската история. Брайън произнесе повече от 600 речи, в 27 щата. Щабът на Маккинли накара фабрикантите и индустриалците да информират своите служители, че ако Брайън спечели, всички фабрики и заводи ще бъдат затворени и няма да има работа. Тази уловка успя. Маккинли победи Брайън с минимална преднина. Брайън отново се кандидатира за президент през 1900 г. и 1908 г., но и двата пъти не успя. На конференцията на демократите през 1912 г. Брайън беше човекът, който помогна на Уудроу Уилсън да спечели номинацията. Когато Уилсън стана президент, той назначи Брайън за Държавен секретар. Скоро обаче, Брайън се разочарова от администрацията на Уилсън. Брайън служи в администрацията на Уилсън само две години. През 1915 година, той подаде оставката си заради потопяването на Лузитания, събитието което въвлече Америка в Първата световна война. Въпреки че Уилям Дженингс Брайън не успя да стане президент, неговите усилия забавиха със 17 години чейнджаджиите от постигането на следващата им цел - нова, частно притежавана централна банка на Америка.
Дойде времето чейнджаджиите в Америка да се сдобият с една нова частна централна банка.В началото на 20 век атаката се ръководеше от Дж. П. Морган. Нужна беше една последна сериозна паника, която да насочи вниманиетона нацията върху необходимостта от централна банка. Обосновката беше, че само централна банка може да предотврати банкови фалити. Морган беше най-могъщия банкер в Америка. Смяташе се, че е бил агент на Ротшилдови. Морган финансира Standard Oil, империята на Джон Д. Рокфелер, както и на монополите на Харимън и Карнеги в железопътната, стоманодобивната и много други индустрии. Бащата на Дж.П. Моргън, Джуниъс Моргън, е бил финансов агент на британците в Америка. След смъртта на баща си Дж. П. Морган, избра за свой партньор Едуард Гренфел, дългогодишен директор на Банк ъф Инглънд. Когато Морган умира, богатството му е било оценено на няколко милиона долара. Основната част от ценните книжа, които се е смятало че притежава, са били собственост на други хора. През 1902 президентът Теодор Рузвелт „притисна” Морган и неговите приятели чрез Законът Шърмън, чиято цел беше разбиването на монополите. Всъщност Рузвелт направи малко за да спре засилващата се монополизация на американската индустрия от страна на банкерите и техните подчинени. Предполага се, че чрез него той разби монопола на Стандард Ойл. Но това не беше вярно. Компанията беше разделена на седем корпорации, като всички от тях бяха контролирани от Рокфелер. Обществеността беше известена за това от политическите карикатуристи като Том Наст, който наричаше банкерите „Паричният Тръст”.
Към 1907 г. годината на преизбирането на Теди Рузвелт, Морган реши, че е време отново да създаде централна банка. Използвайки своята обединена финансова мощ, Морган и приятелите му предизвикаха катастрофа на пазара на акциите. Хиляди малки банки бяха нестабилни. Някои имаха резерви по-малко от 1 %, благодарение на системата за частични резерви. За няколко дни дълги опашки се извиха пред вратите на банките. Морган се появи на обществената арена и предложи да подкрепи колабиращата американска икономика като финансира банките с пари създадени от въздуха. Това беше изключително нагло предложение, по-лошо и от банковото дело с частични резерви, но Конгресът го разреши. Морган напечата 200 милиона негови пари, за които нямаше никакви налични резерви. С тези пари Морган, направи няколко покупки, плати за някои услуги и ги разпредели между клоновете банките си, които ги раздадоха в заем с лихва.
Планът му успя. Скоро обществото си възвърна доверието в парите и спря да изтегля парите си. В резултат на това, банковата мощ се съсредоточи в ръцете на няколко големи банки. През 1908 г. паника беше овладяна и Морган беше приветстван като герой от президента на Принстънския университет, на име Уудроу Уилсън:
„Бедствието можеше да бъде предотвратено, ако бяхме съставили комитет от 6-7 национално отговорни мъже като Дж. П. Морган, които да решават проблемите на страната.”
По-късно учебниците по икономика ще обяснят,че създаването на Системата на Федералния резерв беше предизвикано от паниката от 1907:
„С тревогите около банковите фалити,страната реши завинаги да приключи с анархията на нестабилните частни банки.”
Конгресменът от Минесота Чарлз Линдберг, бащата на авиатора “Лъки Линди” по-късно се изказа, че паниката от 1907 г. е била една измама:
„... тези към които Паричния тръст не беше благосклонен, бяха притиснати и отстранени, а хората бяха така изплашени, че пожелаха изработените от Паричния тръст промени.”
След прокарването на Закона за националните банки от 1863 г. чейнджаджиите успяха да координират поредица от възходи и катастрофи. Целта беше не само да се стриже американското общество, но и да се твърди по-късно, че банковата система е била толкова нестабилна, че е трябвало да се консолидира в една централна банка.
След катастрофата, в отговор на паниката от 1907 г. Теди Рузвелт подписа проектозакон за създаването на нещо наречено Национална монетарна комисия.
Комисията трябваше да проучи проблема с банките и да излезе с препоръки към Конгреса. Разбира се комисията беше пълна с приятели и близки на Морган. Председателят и беше човек на име Нелсън Олдридж. Олдридж представляваше
Ню Порт, Роуд Айлънд, където живееше американският банков елит. Дъщеря му беше омъжена за Дж. Д. Рокфелер младши и от него имаше пет сина: Джон, Нелсън (който щеше да стане вицепрезидент през 1974), Лорънс, Уинтроп и Дейвид (ръководител на Съвета за международни отношения и бивш председател на Чейс Манхатън банк). Веднага след съставянето на комисията, сенаторът Олдридж направи едно двугодишно пътуване из Европа,където беше подробно инструктиран от частни банкери от Англия, Франция и Германия. Стойността на това пътуване за данъкоплатците беше 300 000 долара, огромна за времето си сума.
Скоро след завръщането си, на 22 ноември 1910 г. седем от най-богатите и могъщи мъже в Америка се качиха на частният влак на сенатора Олдридж и по най-потаен начин отпътуваха за остров Джекил, недалеч от брега на Джорджия. Към групата се присъедини Пал Уорбърг. Той получаваше 500 хиляди долара годишна заплата от фирмата „Кун Лоуб анд Къмпъни” да лобира за създаването на частно притежавана централна банка в Америка. Партньор на Уорбърг в тази фирма беше човек на име Джейкъб Шиф, внук на човекът, който живееше в Зелената щит със семейство Ротшилд във Франкфурт. Шиф, както по-късно ще разберем, финансира с 20 милиона долара свалянето на царя в Русия.
Тези три европейски банкови фамилии – Ротшилд, Уорбърг и Шиф – бяха свързани помежду си чрез бракове, както и партньорите им в Америка – Морган, Рокфелер и Олдридж. Потайността беше толкова строга, че всичките участници бяха предупреденида използват само първите си имена за да прикрият самоличността си от слугите. Години след това, Франк Вандерлип, президент на Нашънъл сити банк ъф Ню Йорк и представител на семейство Рокфелер, потвърди пътуването до остров Джекил във вестник Сатъдей Ивнинг Поуст, на 9 февруари 1935 г.:
„Бях потаен и прикрит като конспиратор...Знаехме, че не трябваше да ни разкрият, защото всичките ни усилия и време щяха да отидат напразно. Ако се разкриеше, че точно нашата група се беше събрала за да напише един проектозакон за банка, то не съществуваше никакъв шанс този проектозакон да бъде гласуван от Конгреса.”
Участниците се събраха за да обсъдят как да решат основния си проблем – връщането на частно притежавана централна банка, както и други въпроси, на които също трябваше да бъде обърнато внимание. Първо, пазарният дял на големите банки се свиваше рязко. През първото десетилетие на века, броят на банките в САЩ се удвои – над 20 000. Към 1913, само 29 % от всички банки бяха национални и те държаха само 57 % от всички влогове. Според признанието на Олдридж в едно списание:
„Преди прокарването на този закон, банкерите от Ню Йорк можеха да управляват само резервите на Ню Йорк. Сега можем да управляваме банковите резерви на цялата страна.”
Нещо трябваше да се направи за да се приведат новите банки под техен контрол. Джон Д. Рокфелер беше казал: „Конкуренцията е грях.”
На второ място, икономиката беше толкова силна,че корпорациите започнаха да финансират разширяването си от печалбите,вместо да вземат големи заеми от банките. През първите 10 години на новия век, 70 % от корпоративното финансиране идваше от печалбите. С други думи, американската индустрия ставаше независима от чейнджаджиите и на това трябваше да се сложи край.
Всички участници знаеха, че тези проблеми можеха да бъдат решени на практика, но най-сериозният проблем беше този с името на новата централна банка. Дискусията се състоя точно тук, в тази зала, една от многото заседателни зали на огромния хотел известен днес като Джекил Айлънд клуб. Олдридж смяташе, че думата „банка” въобще не трябва да присъства в името. Уорбърг искаше да нарече тази инициатива Проектозакон за националния резерв,или Проектозакон за федералния резерв.Идеята беше да се създаде впечатлението, че целта на новата централна банкае да спре атаките срещу банките и да прикрие монополния и характер. Себелюбивият политик Олдрич обаче, настояваше за името „Проектозакон на Олдрич”. След девет дни групата от остров Джекил се разтури. Новата централна банка, беше подобна на старата Банка на САЩ. На нея трябваше да бъде даден монопол върху националната валута и правото да създава пари „от въздуха”.
Как Фед създава „пари от въздуха” ?
Това е процес в четири степени. Нека първо да кажем нещо за облигациите. Облигациите са обещания за заплащане (Аз ти дължа – IOY). Хората купуват облигациите за да получат лихва. В края на срока, правителството изплаща главницата плюс лихвата и облигацията се унищожава. В момента има облигации на стойност 3.6 трилиона долара.
Ето как Фед прави парите:
1. Федералният комитет за операции на открития пазар одобрява покупката надържавни облигации на свободния пазар.
2. Фед купува облигациите от някой посредник на свободния пазар.
3. Фед плаща чрез електронни влогове в банковите сметки на продавача, които се кредитират в сметката на подавача.Трикът е, че този влог не се обезпечава от нищо. Фед просто го създава.
4. Банките използват тези влогове като резерв.Те могат да дадат заеми на стойност десет пъти по-голяма от резервите си,на нови длъжници с лихва. Така, една покупка на облигации от Фед на стойност един милион,се превръща в повече от 10 милиона банкови заеми.Фед на практика създава 10% от новите пари, а банките останалите 90%.
За да се свие количеството на парите в икономиката, процесът е обратен:
Фед продава облигации и парите изтичат от банката на купувача. Заемите се свиват десетократно пъти повече от обема на продажбата. Ако Фед продаде облигации за един милион долара, резултатът е 10 милиона долара по-малко в икономиката.
Каква беше ползата за банкерите, които се събраха на остров Джекил? Законът насочи усилията за банковата реформа в напълно погрешна посока.
1. Той предотврати завръщането на зеленогръбките на Линкълн – безлихвеното финансиране от правителството.
2. Системата на финансиране чрез облигации, наложена след зеленогръбките, беше необратимо въведена.
3. Чрез системата на частичните резерви, той делегира на банкеритеправото да създават 90% от парите,които те можеха да дават в заем с лихва.
4. Той централизира контрола върху паричното предлагане в ръцете на няколко личности.
5. Беше създадена една частна централна банка, независима от ефективен политически контрол.
Скоро след създаването си, Фед причини Голямата депресия в началото на 30-те години. От тогава, чрез допълнителни закони, независимостта и беше затвърдена. За да заблуди обществото, че всичко е под контрола на правителството, планът предвиждаше, Фед да бъде ръководен от Борд на управителите, назначаван от президента и одобряван от Сената.Това, което банкерите трябваше да направят, беше да сложат техни хора в Борда на управителите.Това не беше трудно. Банкерите имат пари, а парите купуват политиците.
След като заговорниците от остров Джекил се прибраха, беше подета мощна кампания. Големите банки от Ню Йорк създадоха „образователен фонд” от пет милиона долара за да финансират професори в уважавани университети да подкрепят новата банка. Уудроу Уилсън от Принстън беше първият, който се възползва от възможността.Този трик на банкерите обаче, не успя. Проектозаконът Олдрич беше разпознат като дело на банкерите проектозакон, който облагодетелстваше само “Паричния тръст.”
Ето изказването на Линдбърг по време на дебатите в Конгреса:
„Планът Олдрич е план на Уол Стрийт. Той означава още една паника с цел сплашване на хората, ако се наложи Олдрич, на когото правителството плаща да представя народа, ни предлага план в полза на тръстовете.”
Виждайки, че нямат гласовете да спечелят в Конгреса, ръководството на републиканската партия не предложи проектозакона за гласуване. Банкерите безшумно решиха да преминат към другия лагер – този на демократите.Те започнаха да финансират Уудроу Уилсън като кандидат на демократите..Според думите на историка Джеймз Перлоф, финансистът от Уол Стрийт, Бернар Барух отговаряше за обучението на Уилсън:
„Барух доведе Уилсън в главната квартира на Демократическата партия в Ню Йорк през 1912 г., така както се води пудел на каишка. Там Уилсън получи своите инструкции от ръководителите, които се бяха събрали."
И така, сценарият беше изработен. Чейнджаджиите отново се подготвиха за създаването на своята частно притежавана централна банка. Вредата, която президентът Джаксън беше нанесъл 67 години по-рано, беше частично поправена отЗакона за националните банки след Гражданската война. От тогава, в продължение на десетилетия, битката продължавашепривържениците на Джаксън подкрепиха зеленогръбките, а след това станаха поддръжници на Уилям Дженингс Брайън. Начело с Брайън, тези противници на чейнджаджиите, без да знаят за инструктажа на Барух, застанаха зад Уудроу Уилсън.Те и Брайън скоро щяха да бъдат предадени.
По време на президентската кампания, демократите претендираха, че са против Проектозакона Олдрич.Според обяснението на демократа Луис Макфадън, председателна банковата и валутна комисия, двадесет години по-късно:
„Проектозаконът Олдрич беше осъден от кандидат президентската платформа на Уудроу Уилсън. Ръководителите на Демократите обещаха на хората, че ако спечелеха, нямаше да допуснат съществуването на централна банка. Тринадесет месеца по-късно, това обещание беше нарушено и администрациятана Уилсън, ръководена от зловещите фигури на Уол стрийт, които бяха зад полковник Хаус, основаха тук, в нашата свободна страна, разядената от червеи монархическа институция наречена „кралска банка”, за да ни окове във вериги от люлка до гроб.”
След избирането на Уилсън, Уорбърг, Барух, и съдружниците им изработиха нов план, който Уорбърг нарече Система на Федералния резерв. Демократите приветстваха този план носещ името Проектозакон на Глас-Оуен,като нещо радикално различно от Проектозакона Олдрич. Но всъщност, тези проектозакони бяха еднакви.Демократите така остро отричаха прилика с Проектозакона Олдрич,че Пол Уорбърг – бащата и на двата проектозакона –трябваше да се намеси и да увери приятелите си в Конгреса,че двата плана са идентични:“Ако премахнем някои външни различия, които представляват черупките на тези проектозакони, ще открием, че в сърцевината си те много си приличат.”Разбира се това беше само вътрешна информация.Пред обществото “Паричният тръст” отхвърлиплана на Олдрич и Франк Вандерлип,президент на Рокфелеровата Нашънъл сити банки един от седмината от остров Джекил,И предложи нещо различно – Системата на федералния резерв.. Години след това, Вандерлип призна в “Сатъдей ивнинг поуст”,че двата плана са били еднакви:
“Въпреки че планът на Олдрич за Федераленрезерв беше отхвърлен когато носеше неговото име, основните му принципи се съдържаха в новия план който беше приет.” „Сатъдей ивнинг поуст”, 9 февруари 1935г..
Преди гласуването в Конгреса, адвокатът от Охайо Алфред Крозийър се изказа.Крозийър беше забелязал приликите между проектозаконите на Олдрич и Глас-Оуен: “Проектозаконът гарантира точно това което Уол Стрийт и големите банки преследваха в продължение на двадесет и пет години – частен, а не общественконтрол върху парите. Той (проектозаконът Глас Оуен) го прави по абсолютно същия начин както и този на Олдрич. И двата лишават правителството и народа от възможността за ефективен контрол над парите и дават на банките изключителната и опасна власт да правят парите лесно и труднодостъпни за хората.”По време на дебатите някоисенатори се оплакаха, че големите банки използваха финансовата си силаза да повлияят върху изхода.“В тази страна има банки които са врагове на общественото благополучие.”каза един сенатор. Колко меко казано! Въпреки обвиненията за измама и корупция, проектозакона най-после беше гласуван от Сената на 23.12.1913 г.,след като много сенатори бяха извън града за празниците и след като получиха уверения, че гласуването ще бъде след коледната ваканция. В деня в на гласуването,конгресменът Линдбърг пророчески предупреди сънародниците си:
„Този закон създаде най-големия тръст на земята. Когато президентът го подпише, невидимата власт на парите ще бъде узаконена. Хората няма да го разберат веднага, но това ще си проличи само след няколко години. Чрез този банков закон се извърши най-голямото законодателно престъпление на нашата ера.”
Като добавка, седмици преди това,Конгресът беше гласувал закон за данъка върху общия доход.
Защо този закон беше така важен?
Защото банкерите най-после създадоха система,която на практика ще генерира неограничен федерален дълг.Как може да се изплати лихвата по този дълг, да не говорим за главницата ? Запомнете, частната централна банка създава главницата от нищото. Федералното правителство тогаване е било голямо на брой.То се е издържало от само от тарифи и акцизи.Както и при Банк ъф Инглънд, плащането на лихвата трябваше да бъде гарантирано от пряко данъчно облагане. Чейнджаджиите знаеха, че ако трябваше да разчитатна вноски от щатите, в един момент щатските законотворци щяха да се разбунтувати да спрат да плащат лихва върху собствените си пари, или да упражнят политически натиск дългът да остане малък.Интересно е да се отбележи, че през 1895 г. върховният съд обяви,един подобен закон за данък върху доходите за неконституционален.Върховният съд отхвърли закон за данъквърху доходите на корпорациите през 1909 г.В резултат на това, през 1913 г. сенаторът Олдрич представи поправка към Конституцията позволяваща данъка върху доходите. Предложената 16-та поправкакъм Конституцията беше изпратена за одобрение от щатските законодателни власти,но според някои критици тя не получи одобрението на ¾ от щатите.С други думи 16-тата поправка може би не е законна. Но чейнджаджиите нямаха желание да обсъждат подробности. През октомври 1913 г. Олдрич прокара законът за данъка върху общия доход. Без силата пряко да таксуват народа независимо от желанието на щатите, Законът за федералния резерв нямаше да бъде така полезен за тези,които искаха да вкарат Америка в блатото на дълга.
Година след прокарването на закона за федералния резерв,конгресменът Линдбърг обясни как Федералният резерв създадетова което ние наричаме “бизнес цикъл” и как те го използват:
„За да повишат цените, Бордът на Федералния резерв трябвада намали основния лихвен процент, което предизвиква разширяване на кредитите и повишаващ се пазар на акциите. След това, когато бизнесът се е пренастрои към тези условия, той може да възпрепятства прогреса, като повишилихвения процент. Това предизвиква плавно движение на махалото на пазарните цени нагоре и надолу, при малките промени в лихвения проценти силни колебания, когато промените са по големи, като и в двата случая Фед притежава вътрешна информация за състоянието и предварителна осведоменост за промяната, независимо дали ще е нагоре или надолу. Това е най-странното и най-опасно предимство предоставяно в ръцете на една класа със специални привилегии, от коетои да е било правителство до сега.Системата е частна, единствената и цел е получаването на облаги чрез използването на чужди пари. Те предварително знаят кога да предизвикат и как да се възползват от паниките. Те също така знаят и кога да ги спрат. Инфлацията и дефлацията работят еднакво добре за тях, когато контролират финансите.”
Конгресменът Линдбърг беше напълно прав. Той не осъзнаваше, че всички европейски нации бяха вече жертва на централните банкери десетилетия и дори векове преди това.Той също така спомена интересния факт, че само година по-късно, Фед напълно овладя пазара на злато:
„Банките на федералният резерв владеят пазара на злато и златни сертификати.”
Конгресменът Линдбърг не беше единствения критик на Фед. Конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода 1920 г. заяви, че Законът за Федералния резерв създаде:
„Една свръх държава, контролирана от международните банкери и индустриалци обединени в името на поробването на света за своето собствено удоволствие.”
Забележете как Макфадън осъзна международния характер на акционерите на Фед. Друг председател на банковата и валутна комисия през 60 те години, Райт Патмън от Тексас каза следното:
„Ние в САЩ днес имаме две правителства. Ние имаме избраното от нас правителство ...Освен това ние имаме независимо, неконтролируемо и некоординирано правителство в лицето на Системата на федералния резерв, които управляват парите – власт, която по Конституция принадлежи на Конгреса.”
Даже и изобретателят на електрическата светлина, Томас Едисон се присъедини към критиците на Федералния резерв:
„Ако нацията ни може да емитира облигации, тя може да емитира и банкноти. Това което прави облигацията приемлива, може данаправи приемлива и доларовата банкнота. Разликата между банкнотата и облигацията е, че облигацията дава право на посредниците да приберат два пъти повече пари от стойността и, и още 20%, докато валутата не плаща на никой друг освен на тези, които имат полезен принос. Абсурдно е нашата страна да емитира Облигации за 30 милиона долара, а да Не може да емитира банкноти за 30 милиона долара. И двете са обещания за заплащане,но едното обогатява лихварите, а другото хората.”
Три години след гласуването на Закона за Федералния резерв,президентът Уилсън започна да се замислявърху това какво беше направил през първия си мандат:
„Ние може би сме едно от най-слабо управляващите и напълно контролирани правителства в цивилизования свят. Ние вече не сме правителство на свободното мнение, правителство избрано от гласа на мнозинството, а правителство работещо под натиска на малка група влиятелни мъже. Някои от най-значителните личности на Америка в областта на търговията и производството се страхуват от нещо. Те знаят, че някъде съществува една сила, така добре организирана, така неуловима,
така бдителна цялостна и всепроникваща, че е по-добре да не се опитват да я критикуват дори и шепнешком.”
Преди смъртта си през 1924 г. Уилсън осъзнастепента на вредата, която беше нанесъл на Америка :
„Аз несъзнателно разорих своето правителство.”
Най-после чейнджаджиите,тези които печелят от манипулирането на парите в обръщение,отново създадоха своята частно притежавана централна банка в Америка.Основните вестници (които те притежаваха)приветстваха Закона за федералния резерв от 1913, като обявиха, че, „сега депресиите могат научно да бъдат научно предотвратени.”
Истината е, че сега депресиите могат да бъдат научно предизвикани.
Централните банкери видяха възможност да разделят новата забогатяваща нация и да я разделят и завладеят чрез война. Ще кажете, че това е конспиративна теория? Нека да чуем мнението на един добре осведомен наблюдател по това време.
Това е Ото Бисмарк, канцлер на Германия, човекът който обедини германските графства през 1871:
„Решението за разделянето на САЩ на две равни по сила федерации, беше взето от финансовите сили в Европа, далеч преди Гражданската война. Тези банкери се страхуваха, че ако САЩ се запазят като единна държава и нация, те биха постигнали икономическа и финансов независимост, а това ще наруши превъзходство на Европа над капиталистическия свят.”
Няколко месеца след първите изстрели при форт Самтър, централните банкери дадоха на Наполеон III (племенник на Наполеон от Ватерло) 210 милиона франка за да заграби Мексико и да разположи войски на южната граница на САЩ. Той се възползва от Гражданската война за да наруши Доктрината Монрои да направи Мексико колония. Независимо от изхода на войната, една отслабена и задлъжняла Америка, отново щеше да отвори достъпа на Европа за колонизация на Централна и Южна Америка, това което Доктрината Монро беше забранила през 1823 г. В същото време, Великобритания придвижи 11 000-на войска в Канада и я разположи по северната граница с Америка. Британската флота беше готова да се намеси при нужда. Линкълн знаеше, че е под двоен удар съдбата на Съюза го измъчваше. Съществуваше нещо много по-важно от различията между Севера и Юга.
Ето защо той държеше повече на Съюза, отколкото на разгромяването на Юга. Но Линкълн се нуждаеше от пари за да победи. През 1861 Линкълн и секретарят на съкровищницата Салмон П. Чейс отидоха в Ню Йорк за да кандидатстват за необходимите заеми. Чейнджаджиите, в желанието си да разрушат Съюза, предложиха заеми с лихва от 24-36%. Линкълн вежливо отказа и се завърна във Вашингтон. Той повика своя стар приятел полковник Дик Тейлър от Чикаго и му възложи задачата да финансира войната. На едно заседание, Линкълн попита Тейлър как ще го направи.
Ето какво каза Тейлър:
„Линкълн, това е лесно, накарай Конгреса да гласува проектозакон за конкурс за отпечатване на банкноти, плати на войниците си и спечели войната.”
Когато Линкълн го попита дали народът на САЩ ще приеме банкнотите, Тейлър му каза:
„Хората и който и да е било друг няма да са в състояние да избират, ако ги направиш законно платежно средство. Те ще имат пълното одобрение на правителството и ще свършат същата работа както и които и да е било други пари, тъй като на Конгреса е дадено право от Конституцията.”
Линкълн постъпи точно така. От 1862 до 1865г., той напечата 450 милиона долара от новите пари. За да се различават от банкнотите на частните банки, той отпечата гърбовете им със зелено мастило. Ето защо тези банкноти носеха името „зеленогръбки”.
С тези нови пари, Линкълн плати на войската си и купи снаряжение. По време на войната близо 450 милиона долара „зеленогръбки” бяха отпечатани, без правителството да плаща лихва по тях. Линкълн беше разбрал кой дърпа конците и какъв е залогът за американския народ.
Ето какви бяха възгледите му:
„Правителството трябва да създава, емитира и пуска в обръщение всички пари и кредити необходими за поддържането и кредити необходими за поддържането на собствената си покупателната сила и тази на консуматорите. Привилегията да създава и пуска в обръщение пари не е върховна привилегия на правителството, а една прекрасна възможност за сътворение. Възприемайки тези принципи, ние ще удовлетворим една дълго очаквана необходимост от единно средство за размяна. Данъкоплатците ще си спестят огромните лихви. Финансирането на всички обществени начинания и управлението на Съкровищницата, ще се осъществяват от принципите на здравия разум. Парите ще престанат да бъдат господари и ще се превърнат в слуги на хората.”
Една невероятна уводна статия в London Times обясни отношението на Банк ъф Инглънд към зеленогръбките на Линкълн:
„Ако тази неразумна финансова политика, която води началото си от Северна Америка се утвърди, то тогава правителството ще може да произвежда своите пари без никакви разходи. То ще изплати дълговете си и ще има необходимите пари да развива търговската си дейност. То ще преуспее и ще бъде първия подобен пример в историята на света. Умовете и богатството на цял свят ще отидат в Америка. Тази страна трябва да се унищожи или тя ще унищожи всяка монархия на земята.”
Схемата се оказа успешна, толкова успешна, че на следващата 1863 г., когато Северните щати и Конфедерацията започват да събират войски за решителното сражение, Съкровищницата остро се нуждаеше от разрешение на Конгресада отпечата повече зеленогръбки. Това принуди Линкълн да разреши одбряването на Закон за националните банки. Новите банки бяха освободени от задължението да плащат данъци, а също така получиха и монопол върху създаването на новите пари - банкноти. Въпреки че зеленогръбките още се използваха, количеството им беше ограничено. По важно нещо обаче е, че от този момент, паричното предлагане на САЩ, щеше да се създава чрез дълг, от банкерите при покупката на държавни облигации, които да служат за резерви на щатските банкноти. Според обяснението на историка Кенет Галбрейт:
„Дълги години след войната, Федералното правителство имаше бюджетен излишък. То обаче, не можеше да погаси дълговете си, защото това означаваше, че нямаше да съществуват облигациите, които гарантираха банкнотите. Изплащането на дълга означаваше унищожаване на паричното предлагане.”
През 1863, Линкълн получи неочаквана помощ от руския цар Александър Втори. Царят, както и Бисмарк в Германия знаеше какво кроят чейнджаджиите и упорито се противопоставяше на частна централна банка в Русия. Ако Америка оцелееше и се изскубнеше от лапите им, положението му щеше да бъде сигурно. Ако банкерите успееха да разделят Америка и върнат на Великобритания и Франция частите от нея (и двете нации под контрола на централни банки),един ден, те щяха да се обърнат срещу Русия. Тогава царят заповяда, ако Англия или Франция се намесят активно и помогнат на Юга, това щеше да се счита за обявяване на война на Русия. Той изпрати своята тихоокеанска флота в Сан Франциско. Линкълн беше преизбран на следващата 1864 г. Ако беше останал жив, той щеше със сигурност да унищожи националните банки и монополът им върху парите.
На 21 Ноември 1864, той написа следното до един свой приятел:
„Силата която разполага с парите ограбва народа в мир и заговорничи срещу него, когато е изправен пред враг. Тя е много по-деспотична от монарсите, по-нагла от автократите и по-егоистична от бюрократите.”
Малко преди да бъде застрелян Линкълн, неговият бивш секретар на съкровищницата, Салмон П. Чейс, се разкая за участието си в прокарването на Закона за националните банки, година по-рано:
„Участието ми в прокарването на Закона за националните банки, беше най-голямата финансова грешка в моя живот. Изграден беше монопол, който засяга всички интереси на страната.”
На 14 април 1865 г. 41 дена след встъпването си в длъжност и пет дни след като Лий се предаде на Грант при Апоматокс, Линкълн беше застрелян от Джон Уилкс Буут в театър Форд.
Бисмарк, канцлерът на Германия беше наскърбен от тази смърт:
„Смъртта на Линкълн е беда за християнството. Никой в САЩ не беше на висотата на неговото величие. Страхувам се, че чуждестранните банкери със своите заплетени и коварни трикове ще установят пълен контрол върху изобилните богатства на Америка и ще ги използват за да покварят съвременната цивилизация. Те не биха се поколебали да хвърлят цялото християнство във войни и хаос за да получат в наследство планетата.”
Бисмарк добре разбираше плана на чейнджаджиите. Твърдения, че международните банкери бяха виновни за убийството на Линкълн се появиха в Канада 70 години по-късно, през 1934 г. Джералд Макгийър, известен и уважаван канадски адвокат, изказа това шокиращо обвинение в една 5 часова реч пред Камарата на общините в която остро разкритикува канадската парична система. Спомнете си, че това беше по време на Голямата депресия която бушуваше и в Канада. Чрез агенти на тайната полиция, Макгийър беше получил документи, от процеса на Джон Уилкс Буут, премахнати от обществените архиви. Макгийър заяви, че според тях, Буут е бил наемник работещ за международните банкери.
Според статия във Ванкувър Сън, от 2 май 1934 г.:
„Ейбръхъм Линкълн, Мъченикът освободител на робите беше убит чрез машинациите на група представляваща международните банкери, която се страхуваше от амбициите на президента за изграждане на национална кредитна система. Само една група в света по онова време имаше причина да желае смъртта на Линкълн. ... Това бяха хората които се противопоставяха на неговата програма за национална валута и които по време на Гражданската война се бореха срещу политиката на зеленогръбките.”
Интересно също така е и че според Макгийър, Линкълн е бил убит не само защото банкерите желаеха да си възвърнат централната банка в Америка, но и защото те искаха монетите да се леят от злато – златото което те контролираха. С други думи, те искаха златен стандарт за Америка. Линкълн беше направил точно обратното – той емитираше държавните банкноти със зелен гръб, които се базираха на искреността и доверието.
Статията цитира Макгийър:
„Това бяха хора заинтересовани от въвеждането на златния стандарт и правото на банкерите да управляват валутата и кредитите на всички народи по света. С премахването на Линкълн, те можеха да осъществят плановете си в САЩ и го направиха. Осем години след убийството на Линкълн, среброто беше демонетизирано и паричната система на САЩ беше поставена върху основите на златния стандарт.”
След смъртта на Линкълн, САЩ не са издавали безлихвени пари. Банкнотите с червен печат, отпечатани през 1963 г.не са били нови емисии от президента Кенеди, а старите зеленогръбки преиздавани през годините. Поради невежество или глупост, през 1994 г., законът Рийгъл узакони замяната на зеленогръбките на Линкълн с кредитните пари. С други думи зеленогръбките на Линкълн са били в обръщение до 1994.
Защо банкерите не обичаха среброто, а златото ?
Много просто. Тъй като среброто беше в изобилие в САЩ, беше сравнително трудно да се контролира. Златото беше и винаги ще бъде оскъдно. В исторически план монополът върху златото се е установявал лесно, докато количеството на среброто е било 15 пъти по-голямо.
18. ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЗЛАТНИЯ СТАНДАРТ
С отстраняването на Линкълн, следващата цел на чейнджаджиите беше установяването на пълен контрол върху парите на Америка. Това не беше лесна задача.С отварянето на американския Запад, бяха разкрити огромни количества сребро. Освен това зеленогръбките на Линкълн бяха популярни. Въпреки атаките на европейските централни банкери, те продължиха да се използват в САЩ. Според историка Клион Скусен:
„Веднага след смъртта на Линкълн се поведоха сериозни дебати за съживяването на краткотрайния му експеримент с Конституционалната парична система. Ако европейските парични тръстове не бяха се намесили, тя без съмнение щеше да се утвърди.”
Ясно беше, че идеята Америка да печата своите собствени безлихвени пари плашеше елита на европейските централни банки. Те с ужас наблюдаваха как зеленогръбките ставаха все по популярни в Америка.Линкълн беше мъртъв, но подкрепата за неговата парична политика нарастваше. На 12 април 1886 г. почти една година след убийството на Линкълн, по настояването на европейските централни банкери, Конгресът прокара Закон за свиване на паричното предлагане, който упълномощи Съкровищницата да извади от употреба зеленогръбките и да свие паричното предлагане.
Авторите Теодор Торен и Ричард Уорнър, описаха резултата от свиването на паричното предлагане в книгата си „Истината за парите”:
„Тежките години след Гражданската война, можеха да бъдат избегнати, ако узаконяването на зеленогръбките беше продължило според плановете на президента Линкълн. Вместо това последваха няколко парични паники, които днес наричаме рецесии, като те принудиха Конгреса да узакони поставянето на банковата система под централизиран контрол. Така на 23 декември 1913 година беше прокаран закона за Федералния резерв.”
С други думи, чейнджаджиите искаха две неща:
1. Връщането на частно притежаваната централна банка под техния контрол
2. Американска валута обезпечена с тяхното злато.
Стратегията им беше в двупосочна - първо да причинят серия от паники,които да убедят обществото, че само централизираният контрол върху парите може да осигури стабилност.
На второ място те трябваше да премахнат толкова пари от системата, че да направят повечето американци отчаяно бедни за да не могат да се противопоставят на банкерите или пък да не мислят за това.
През 1866 г. един милиард и осемстотин милиона долара бяха в обръщение в САЩ, около 50.46 долара на човек.
Само през 1867 г. 500 милиона бяха премахнати от паричния обем. Десет години по-късно, през 1876 г. паричното предлагане в САЩ беше свито до 600 милиона долара. С други думи 2/3 от парите на Америка бяха извадени от употреба от банкерите. В обръщение останаха само $ 14.60 на човек.
След още десет години, паричното предлагане беше намалено до 400 милиона долара, въпреки че населението нарастна. В резултат на това само 6.67 долара на човек останаха в обръщение.
84% загуба на покупателната сила за 20 години.
Днес икономисти се опитват да ни предложат идеята, че рецесиите и депресиите са естествена част от нещо, което те наричат „бизнес цикъл”.
Истината е, че паричното предлагане е манипулирано днес, както е било преди и след Гражданската война.
Как се случи това ? Как така парите станаха оскъдни ?
Банките изискваха незабавно плащанена заемите и не отпускаха нови. В добавка, сребърните монети бяха претопявани. През 1872 г. човек на име Ърнест Сед получи 100 000 лири (Около $ 5,000,000) от Банк ъф Инглънд и беше изпратен в Америка да подкупи необходимите конгресмени за да се демонетизира среброто. Беше му наредено в случай, че тези пари не стигнат, да изтегли още 100 000 или толкова, колкото е необходимо. На следващата година, Конгресът прокара „Закон за монетите” от 1873 г. и отливането на сребърни долари беше рязко прекратено. Всъщност републиканецът Самюел Хупър, който предложи проектозакона, призна че той е бил написан от Сед. Истината става още по-неприятна, когато през 1874 г. самият Сед призна кой стоеше зад тази схема:
„Отидох в Америка през зимата на 1872 - 73 година, със задачата да осигуря гласуването на проектозакон за демонетизирането на среброто.Това беше в интерес на тези, които представлявах – управителите на Банк ъф Инглънд.”
Но борбата за контрола над американските пари все още не беше приключила. Само три години по-късно, през 1876 г. с една трета от населението на Америка без работа, хората започнаха да се изнервят. Надигнаха се протести за връщането на зеленогръбките на президента Линкълн, или на сребърните пари за да се увеличи обема на парите. Същата година Конгресът създаде комисия за среброто, която да разреши проблема. Докладът и ясно показа виновниците – националните банкери. Докладът е интересен и с това, че сравнява умишленото свиване на паричния обем от банкерите след Гражданската война с падането на Римската империя:
„Бедствията от времето на тъмните векове бяха причинени от намаляването на парите и падането на цените...Без пари цивилизацията не би започнала развитието си, а когато предлагането им стане все по-оскъдно, тя залинява и ако то не се облекчи, загива. По време на християнската ера на Римската империя, металните пари в обръщение са били на стойност един милиард и осемстотин хиляди долара, а към края на петнадесети век те се свиха до 200 милиона... Историята не познава друг така опустошителен период като този от Римската империя до тъмните векове.”
Щатска комисия за среброто въпреки този доклад на комисията, Конгресът не предприе никакви мерки.
На следващата 1877 г. от Питсбърг до Чикаго избухнаха бунтове. Факлите на гладуващите вандали осветиха небето. Банкерите набързо обмислиха следващия си ход. Те решиха да изчакат. След като отново си възвърнаха контрола, те не възнамеряваха да се откажат. На събранието на Американската асоциация на банкерите, те убедиха членовете си да направят всичко възможно за да осуетят намеренията за връщането на зеленогръбките. Секретарят на асоциацията, Джеймз Бюъл, написа писмо до членовете и в което нагло призова банките да осуетят усилията не само на Конгреса, но и на пресата:
„Съветвам ви да използвате всякаква възможност да подкрепите тези от големите ежедневници и седмичници, и най-вече земеделската и религиозна преса, които се противопоставят на издаването на книжните пари със зелен гръб и да оттеглите подкрепата си от тези, които не желаят да се противопоставят на идеята правителството да печата парите. Анулирането на закона за създаването на пари от банките и възвръщането към пари издадени от правителството означава да се дадат пари на хората, което сериозно ще намали нашите печалби като банкери и заемодатели. Срещнете се с вашия конгресмен и го ангажирайте да подкрепи нашите интереси, за да можем да контролираме законотворчеството.”
С увеличаването на политическия натиск върху Конгреса за промени, пресата, се опита да отвлече вниманието на хората от истината. На 10 януари 1878 г. Ню Йорк Херълд Трибюн написа следното:
„Столицата на страната най-после създаде национални банки. Нека да видим, дали Конгресът ще се осмели да им се противопостави.”
Този ход не беше съвсем успешен. На 28 Февруари 1878 г. Конгресът гласува Законът Шърмън, който позволи отливането на ограничен брой сребърни долари, слагайки край на петгодишно прекъсване.Това обаче не премахна зависимостта на валутата от златото, нито пък напълно възстанови среброто. Преди 1873 година, всеки който донесеше сребро в щатския монетен двор можеше да получи равностойността му в долари безплатно. Това се промени. Все пак сребърните пари отново се вляха в икономиката. Без заплахата върху контрола им над парите, банкерите започнаха да дават заеми и това беше края на Депресията. Три години по-късно, американците избраха републиканеца Джеймз Гарфийлд за свой президент. Гарфийлд разбираше как се манипулира икономиката. Като конгресмен Гарфийлд е беше председател на Комитета по кредитите, както и член на Комитета за банките и валутата. След встъпването си в длъжност, той открито се нахвърли върху чейнджаджиите:
„Този, който контролира обема на парите в дадена страна, е пълен господар на промишлеността и търговията и..., а когато се разбере, че е много лесно да се контролира цялата система от няколко влиятелни личности на върха, няма нужда да ви се обяснява кое поражда инфлациите и депресиите.”
Няколко седмици след това изказване, на 2 юли 1881 г. президентът Гарфийлд беше застрелян.
19. БОРБА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА СРЕБЪРНИТЕ МОНЕТИ
Чейнджаджиите бързо набираха сили. Те започнаха периодично да стрижат стадото си, като предизвикваха периоди на възход, следвани от депресии.Така те успяха да купят хиляди домове и ферми за центове спрямо долар от цената им. През 1891 г. чейнджаджиите се приготвиха отново да съборят американската икономикакато мотивите им бяха изложени възмутително ясно в една записка разпространена от Асоциацията на банкерите в Америка - организация в която членуваха повечето банкери.Тази записка призоваваше банкерите да предизвикат депресия на определена дата три години по-късно.
Ето как изглеждаше част от нея според архивите на Конгреса:
„На 1 септември 1894 г. ние по никакви съображения няма да подновим заемните си договори. На 1 септември ще си искаме заемите. Ние ще влезем във владение на ипотекираните имоти. Можем да станем собственици на 2/3 от фермите на запад от Мисисипи и на хиляди още на изток от Мисисипи на цени които определим...Ние също така можем да притежаваме от фермите на Запада и парите на цялата страна. Така фермерите ще станат квартиранти, както е в Англия.”
Депресиите можеха да се контролират, защото Америка беше на златен стандарт.Тъй като златото е оскъдно, то е една от най лесните за манипулиране стоки. Хората искаха узаконяването на сребърните пари за да се отърват от контрола на чейнджаджиитевърху златните пари. Те искаха връщането на сребърните пари и отмяна на Закона Сед от 1873, наричан тогава „Престъплението от 1873.” През 1896 спорът за повече сребърни пари стана основна тема в президентската кампания. Уилиам Дженингс Брайън, сенатор от Небраска, президентски кандидат на Демократите, издигна лозунга „Свобода за среброто”. По време на националния конгрес на демократите в Чикаго, той произнесе емоционална реч, „Корона от тръни и кръст от злато”, която му спечели номинацията. Въпреки че тогава Брайън беше 36 годишен, тази реч се счита за най прекрасното слово произнасяно на политически конгрес. В драматичното си заключение, Брайън заяви:
„Ние ще отговорим на тяхното желание за златен стандарт с тези думи: Вие не ще наденете на главите на трудовите хора тази корона от тръни, вие не ще разпънете човечеството на кръст от злато.”
Банкерите щедро подкрепиха републиканския кандидат Уилям Маккинли, който защитаваше златния стандарт. Поради това, надпреварата беше една от най-оспорваните в американската история. Брайън произнесе повече от 600 речи, в 27 щата. Щабът на Маккинли накара фабрикантите и индустриалците да информират своите служители, че ако Брайън спечели, всички фабрики и заводи ще бъдат затворени и няма да има работа. Тази уловка успя. Маккинли победи Брайън с минимална преднина. Брайън отново се кандидатира за президент през 1900 г. и 1908 г., но и двата пъти не успя. На конференцията на демократите през 1912 г. Брайън беше човекът, който помогна на Уудроу Уилсън да спечели номинацията. Когато Уилсън стана президент, той назначи Брайън за Държавен секретар. Скоро обаче, Брайън се разочарова от администрацията на Уилсън. Брайън служи в администрацията на Уилсън само две години. През 1915 година, той подаде оставката си заради потопяването на Лузитания, събитието което въвлече Америка в Първата световна война. Въпреки че Уилям Дженингс Брайън не успя да стане президент, неговите усилия забавиха със 17 години чейнджаджиите от постигането на следващата им цел - нова, частно притежавана централна банка на Америка.
20. ДЖОН ПИЪРПОНТ МОРГАН И КАТАСТРОФАТА ОТ 1907.
РОКФЕЛЕР
РОКФЕЛЕР
Дойде времето чейнджаджиите в Америка да се сдобият с една нова частна централна банка.В началото на 20 век атаката се ръководеше от Дж. П. Морган. Нужна беше една последна сериозна паника, която да насочи вниманиетона нацията върху необходимостта от централна банка. Обосновката беше, че само централна банка може да предотврати банкови фалити. Морган беше най-могъщия банкер в Америка. Смяташе се, че е бил агент на Ротшилдови. Морган финансира Standard Oil, империята на Джон Д. Рокфелер, както и на монополите на Харимън и Карнеги в железопътната, стоманодобивната и много други индустрии. Бащата на Дж.П. Моргън, Джуниъс Моргън, е бил финансов агент на британците в Америка. След смъртта на баща си Дж. П. Морган, избра за свой партньор Едуард Гренфел, дългогодишен директор на Банк ъф Инглънд. Когато Морган умира, богатството му е било оценено на няколко милиона долара. Основната част от ценните книжа, които се е смятало че притежава, са били собственост на други хора. През 1902 президентът Теодор Рузвелт „притисна” Морган и неговите приятели чрез Законът Шърмън, чиято цел беше разбиването на монополите. Всъщност Рузвелт направи малко за да спре засилващата се монополизация на американската индустрия от страна на банкерите и техните подчинени. Предполага се, че чрез него той разби монопола на Стандард Ойл. Но това не беше вярно. Компанията беше разделена на седем корпорации, като всички от тях бяха контролирани от Рокфелер. Обществеността беше известена за това от политическите карикатуристи като Том Наст, който наричаше банкерите „Паричният Тръст”.
Към 1907 г. годината на преизбирането на Теди Рузвелт, Морган реши, че е време отново да създаде централна банка. Използвайки своята обединена финансова мощ, Морган и приятелите му предизвикаха катастрофа на пазара на акциите. Хиляди малки банки бяха нестабилни. Някои имаха резерви по-малко от 1 %, благодарение на системата за частични резерви. За няколко дни дълги опашки се извиха пред вратите на банките. Морган се появи на обществената арена и предложи да подкрепи колабиращата американска икономика като финансира банките с пари създадени от въздуха. Това беше изключително нагло предложение, по-лошо и от банковото дело с частични резерви, но Конгресът го разреши. Морган напечата 200 милиона негови пари, за които нямаше никакви налични резерви. С тези пари Морган, направи няколко покупки, плати за някои услуги и ги разпредели между клоновете банките си, които ги раздадоха в заем с лихва.
Планът му успя. Скоро обществото си възвърна доверието в парите и спря да изтегля парите си. В резултат на това, банковата мощ се съсредоточи в ръцете на няколко големи банки. През 1908 г. паника беше овладяна и Морган беше приветстван като герой от президента на Принстънския университет, на име Уудроу Уилсън:
„Бедствието можеше да бъде предотвратено, ако бяхме съставили комитет от 6-7 национално отговорни мъже като Дж. П. Морган, които да решават проблемите на страната.”
По-късно учебниците по икономика ще обяснят,че създаването на Системата на Федералния резерв беше предизвикано от паниката от 1907:
„С тревогите около банковите фалити,страната реши завинаги да приключи с анархията на нестабилните частни банки.”
Конгресменът от Минесота Чарлз Линдберг, бащата на авиатора “Лъки Линди” по-късно се изказа, че паниката от 1907 г. е била една измама:
„... тези към които Паричния тръст не беше благосклонен, бяха притиснати и отстранени, а хората бяха така изплашени, че пожелаха изработените от Паричния тръст промени.”
След прокарването на Закона за националните банки от 1863 г. чейнджаджиите успяха да координират поредица от възходи и катастрофи. Целта беше не само да се стриже американското общество, но и да се твърди по-късно, че банковата система е била толкова нестабилна, че е трябвало да се консолидира в една централна банка.
21. ОСТРОВ ДЖЕКИЛ.
След катастрофата, в отговор на паниката от 1907 г. Теди Рузвелт подписа проектозакон за създаването на нещо наречено Национална монетарна комисия.
Комисията трябваше да проучи проблема с банките и да излезе с препоръки към Конгреса. Разбира се комисията беше пълна с приятели и близки на Морган. Председателят и беше човек на име Нелсън Олдридж. Олдридж представляваше
Ню Порт, Роуд Айлънд, където живееше американският банков елит. Дъщеря му беше омъжена за Дж. Д. Рокфелер младши и от него имаше пет сина: Джон, Нелсън (който щеше да стане вицепрезидент през 1974), Лорънс, Уинтроп и Дейвид (ръководител на Съвета за международни отношения и бивш председател на Чейс Манхатън банк). Веднага след съставянето на комисията, сенаторът Олдридж направи едно двугодишно пътуване из Европа,където беше подробно инструктиран от частни банкери от Англия, Франция и Германия. Стойността на това пътуване за данъкоплатците беше 300 000 долара, огромна за времето си сума.
Скоро след завръщането си, на 22 ноември 1910 г. седем от най-богатите и могъщи мъже в Америка се качиха на частният влак на сенатора Олдридж и по най-потаен начин отпътуваха за остров Джекил, недалеч от брега на Джорджия. Към групата се присъедини Пал Уорбърг. Той получаваше 500 хиляди долара годишна заплата от фирмата „Кун Лоуб анд Къмпъни” да лобира за създаването на частно притежавана централна банка в Америка. Партньор на Уорбърг в тази фирма беше човек на име Джейкъб Шиф, внук на човекът, който живееше в Зелената щит със семейство Ротшилд във Франкфурт. Шиф, както по-късно ще разберем, финансира с 20 милиона долара свалянето на царя в Русия.
Тези три европейски банкови фамилии – Ротшилд, Уорбърг и Шиф – бяха свързани помежду си чрез бракове, както и партньорите им в Америка – Морган, Рокфелер и Олдридж. Потайността беше толкова строга, че всичките участници бяха предупреденида използват само първите си имена за да прикрият самоличността си от слугите. Години след това, Франк Вандерлип, президент на Нашънъл сити банк ъф Ню Йорк и представител на семейство Рокфелер, потвърди пътуването до остров Джекил във вестник Сатъдей Ивнинг Поуст, на 9 февруари 1935 г.:
„Бях потаен и прикрит като конспиратор...Знаехме, че не трябваше да ни разкрият, защото всичките ни усилия и време щяха да отидат напразно. Ако се разкриеше, че точно нашата група се беше събрала за да напише един проектозакон за банка, то не съществуваше никакъв шанс този проектозакон да бъде гласуван от Конгреса.”
Участниците се събраха за да обсъдят как да решат основния си проблем – връщането на частно притежавана централна банка, както и други въпроси, на които също трябваше да бъде обърнато внимание. Първо, пазарният дял на големите банки се свиваше рязко. През първото десетилетие на века, броят на банките в САЩ се удвои – над 20 000. Към 1913, само 29 % от всички банки бяха национални и те държаха само 57 % от всички влогове. Според признанието на Олдридж в едно списание:
„Преди прокарването на този закон, банкерите от Ню Йорк можеха да управляват само резервите на Ню Йорк. Сега можем да управляваме банковите резерви на цялата страна.”
Нещо трябваше да се направи за да се приведат новите банки под техен контрол. Джон Д. Рокфелер беше казал: „Конкуренцията е грях.”
На второ място, икономиката беше толкова силна,че корпорациите започнаха да финансират разширяването си от печалбите,вместо да вземат големи заеми от банките. През първите 10 години на новия век, 70 % от корпоративното финансиране идваше от печалбите. С други думи, американската индустрия ставаше независима от чейнджаджиите и на това трябваше да се сложи край.
Всички участници знаеха, че тези проблеми можеха да бъдат решени на практика, но най-сериозният проблем беше този с името на новата централна банка. Дискусията се състоя точно тук, в тази зала, една от многото заседателни зали на огромния хотел известен днес като Джекил Айлънд клуб. Олдридж смяташе, че думата „банка” въобще не трябва да присъства в името. Уорбърг искаше да нарече тази инициатива Проектозакон за националния резерв,или Проектозакон за федералния резерв.Идеята беше да се създаде впечатлението, че целта на новата централна банкае да спре атаките срещу банките и да прикрие монополния и характер. Себелюбивият политик Олдрич обаче, настояваше за името „Проектозакон на Олдрич”. След девет дни групата от остров Джекил се разтури. Новата централна банка, беше подобна на старата Банка на САЩ. На нея трябваше да бъде даден монопол върху националната валута и правото да създава пари „от въздуха”.
Как Фед създава „пари от въздуха” ?
Това е процес в четири степени. Нека първо да кажем нещо за облигациите. Облигациите са обещания за заплащане (Аз ти дължа – IOY). Хората купуват облигациите за да получат лихва. В края на срока, правителството изплаща главницата плюс лихвата и облигацията се унищожава. В момента има облигации на стойност 3.6 трилиона долара.
Ето как Фед прави парите:
1. Федералният комитет за операции на открития пазар одобрява покупката надържавни облигации на свободния пазар.
2. Фед купува облигациите от някой посредник на свободния пазар.
3. Фед плаща чрез електронни влогове в банковите сметки на продавача, които се кредитират в сметката на подавача.Трикът е, че този влог не се обезпечава от нищо. Фед просто го създава.
4. Банките използват тези влогове като резерв.Те могат да дадат заеми на стойност десет пъти по-голяма от резервите си,на нови длъжници с лихва. Така, една покупка на облигации от Фед на стойност един милион,се превръща в повече от 10 милиона банкови заеми.Фед на практика създава 10% от новите пари, а банките останалите 90%.
За да се свие количеството на парите в икономиката, процесът е обратен:
Фед продава облигации и парите изтичат от банката на купувача. Заемите се свиват десетократно пъти повече от обема на продажбата. Ако Фед продаде облигации за един милион долара, резултатът е 10 милиона долара по-малко в икономиката.
Каква беше ползата за банкерите, които се събраха на остров Джекил? Законът насочи усилията за банковата реформа в напълно погрешна посока.
1. Той предотврати завръщането на зеленогръбките на Линкълн – безлихвеното финансиране от правителството.
2. Системата на финансиране чрез облигации, наложена след зеленогръбките, беше необратимо въведена.
3. Чрез системата на частичните резерви, той делегира на банкеритеправото да създават 90% от парите,които те можеха да дават в заем с лихва.
4. Той централизира контрола върху паричното предлагане в ръцете на няколко личности.
5. Беше създадена една частна централна банка, независима от ефективен политически контрол.
Скоро след създаването си, Фед причини Голямата депресия в началото на 30-те години. От тогава, чрез допълнителни закони, независимостта и беше затвърдена. За да заблуди обществото, че всичко е под контрола на правителството, планът предвиждаше, Фед да бъде ръководен от Борд на управителите, назначаван от президента и одобряван от Сената.Това, което банкерите трябваше да направят, беше да сложат техни хора в Борда на управителите.Това не беше трудно. Банкерите имат пари, а парите купуват политиците.
След като заговорниците от остров Джекил се прибраха, беше подета мощна кампания. Големите банки от Ню Йорк създадоха „образователен фонд” от пет милиона долара за да финансират професори в уважавани университети да подкрепят новата банка. Уудроу Уилсън от Принстън беше първият, който се възползва от възможността.Този трик на банкерите обаче, не успя. Проектозаконът Олдрич беше разпознат като дело на банкерите проектозакон, който облагодетелстваше само “Паричния тръст.”
Ето изказването на Линдбърг по време на дебатите в Конгреса:
„Планът Олдрич е план на Уол Стрийт. Той означава още една паника с цел сплашване на хората, ако се наложи Олдрич, на когото правителството плаща да представя народа, ни предлага план в полза на тръстовете.”
Виждайки, че нямат гласовете да спечелят в Конгреса, ръководството на републиканската партия не предложи проектозакона за гласуване. Банкерите безшумно решиха да преминат към другия лагер – този на демократите.Те започнаха да финансират Уудроу Уилсън като кандидат на демократите..Според думите на историка Джеймз Перлоф, финансистът от Уол Стрийт, Бернар Барух отговаряше за обучението на Уилсън:
„Барух доведе Уилсън в главната квартира на Демократическата партия в Ню Йорк през 1912 г., така както се води пудел на каишка. Там Уилсън получи своите инструкции от ръководителите, които се бяха събрали."
И така, сценарият беше изработен. Чейнджаджиите отново се подготвиха за създаването на своята частно притежавана централна банка. Вредата, която президентът Джаксън беше нанесъл 67 години по-рано, беше частично поправена отЗакона за националните банки след Гражданската война. От тогава, в продължение на десетилетия, битката продължавашепривържениците на Джаксън подкрепиха зеленогръбките, а след това станаха поддръжници на Уилям Дженингс Брайън. Начело с Брайън, тези противници на чейнджаджиите, без да знаят за инструктажа на Барух, застанаха зад Уудроу Уилсън.Те и Брайън скоро щяха да бъдат предадени.
22. ЗАКОНЪТ ЗА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ.
Federal Reserve
Board Building
В тази сграда
се помещават главните офиси на Борда на управителите на Системата на Федералния
резерв.
„Проектозаконът Олдрич беше осъден от кандидат президентската платформа на Уудроу Уилсън. Ръководителите на Демократите обещаха на хората, че ако спечелеха, нямаше да допуснат съществуването на централна банка. Тринадесет месеца по-късно, това обещание беше нарушено и администрациятана Уилсън, ръководена от зловещите фигури на Уол стрийт, които бяха зад полковник Хаус, основаха тук, в нашата свободна страна, разядената от червеи монархическа институция наречена „кралска банка”, за да ни окове във вериги от люлка до гроб.”
След избирането на Уилсън, Уорбърг, Барух, и съдружниците им изработиха нов план, който Уорбърг нарече Система на Федералния резерв. Демократите приветстваха този план носещ името Проектозакон на Глас-Оуен,като нещо радикално различно от Проектозакона Олдрич. Но всъщност, тези проектозакони бяха еднакви.Демократите така остро отричаха прилика с Проектозакона Олдрич,че Пол Уорбърг – бащата и на двата проектозакона –трябваше да се намеси и да увери приятелите си в Конгреса,че двата плана са идентични:“Ако премахнем някои външни различия, които представляват черупките на тези проектозакони, ще открием, че в сърцевината си те много си приличат.”Разбира се това беше само вътрешна информация.Пред обществото “Паричният тръст” отхвърлиплана на Олдрич и Франк Вандерлип,президент на Рокфелеровата Нашънъл сити банки един от седмината от остров Джекил,И предложи нещо различно – Системата на федералния резерв.. Години след това, Вандерлип призна в “Сатъдей ивнинг поуст”,че двата плана са били еднакви:
“Въпреки че планът на Олдрич за Федераленрезерв беше отхвърлен когато носеше неговото име, основните му принципи се съдържаха в новия план който беше приет.” „Сатъдей ивнинг поуст”, 9 февруари 1935г..
Преди гласуването в Конгреса, адвокатът от Охайо Алфред Крозийър се изказа.Крозийър беше забелязал приликите между проектозаконите на Олдрич и Глас-Оуен: “Проектозаконът гарантира точно това което Уол Стрийт и големите банки преследваха в продължение на двадесет и пет години – частен, а не общественконтрол върху парите. Той (проектозаконът Глас Оуен) го прави по абсолютно същия начин както и този на Олдрич. И двата лишават правителството и народа от възможността за ефективен контрол над парите и дават на банките изключителната и опасна власт да правят парите лесно и труднодостъпни за хората.”По време на дебатите някоисенатори се оплакаха, че големите банки използваха финансовата си силаза да повлияят върху изхода.“В тази страна има банки които са врагове на общественото благополучие.”каза един сенатор. Колко меко казано! Въпреки обвиненията за измама и корупция, проектозакона най-после беше гласуван от Сената на 23.12.1913 г.,след като много сенатори бяха извън града за празниците и след като получиха уверения, че гласуването ще бъде след коледната ваканция. В деня в на гласуването,конгресменът Линдбърг пророчески предупреди сънародниците си:
„Този закон създаде най-големия тръст на земята. Когато президентът го подпише, невидимата власт на парите ще бъде узаконена. Хората няма да го разберат веднага, но това ще си проличи само след няколко години. Чрез този банков закон се извърши най-голямото законодателно престъпление на нашата ера.”
Като добавка, седмици преди това,Конгресът беше гласувал закон за данъка върху общия доход.
Защо този закон беше така важен?
Защото банкерите най-после създадоха система,която на практика ще генерира неограничен федерален дълг.Как може да се изплати лихвата по този дълг, да не говорим за главницата ? Запомнете, частната централна банка създава главницата от нищото. Федералното правителство тогаване е било голямо на брой.То се е издържало от само от тарифи и акцизи.Както и при Банк ъф Инглънд, плащането на лихвата трябваше да бъде гарантирано от пряко данъчно облагане. Чейнджаджиите знаеха, че ако трябваше да разчитатна вноски от щатите, в един момент щатските законотворци щяха да се разбунтувати да спрат да плащат лихва върху собствените си пари, или да упражнят политически натиск дългът да остане малък.Интересно е да се отбележи, че през 1895 г. върховният съд обяви,един подобен закон за данък върху доходите за неконституционален.Върховният съд отхвърли закон за данъквърху доходите на корпорациите през 1909 г.В резултат на това, през 1913 г. сенаторът Олдрич представи поправка към Конституцията позволяваща данъка върху доходите. Предложената 16-та поправкакъм Конституцията беше изпратена за одобрение от щатските законодателни власти,но според някои критици тя не получи одобрението на ¾ от щатите.С други думи 16-тата поправка може би не е законна. Но чейнджаджиите нямаха желание да обсъждат подробности. През октомври 1913 г. Олдрич прокара законът за данъка върху общия доход. Без силата пряко да таксуват народа независимо от желанието на щатите, Законът за федералния резерв нямаше да бъде така полезен за тези,които искаха да вкарат Америка в блатото на дълга.
Година след прокарването на закона за федералния резерв,конгресменът Линдбърг обясни как Федералният резерв създадетова което ние наричаме “бизнес цикъл” и как те го използват:
„За да повишат цените, Бордът на Федералния резерв трябвада намали основния лихвен процент, което предизвиква разширяване на кредитите и повишаващ се пазар на акциите. След това, когато бизнесът се е пренастрои към тези условия, той може да възпрепятства прогреса, като повишилихвения процент. Това предизвиква плавно движение на махалото на пазарните цени нагоре и надолу, при малките промени в лихвения проценти силни колебания, когато промените са по големи, като и в двата случая Фед притежава вътрешна информация за състоянието и предварителна осведоменост за промяната, независимо дали ще е нагоре или надолу. Това е най-странното и най-опасно предимство предоставяно в ръцете на една класа със специални привилегии, от коетои да е било правителство до сега.Системата е частна, единствената и цел е получаването на облаги чрез използването на чужди пари. Те предварително знаят кога да предизвикат и как да се възползват от паниките. Те също така знаят и кога да ги спрат. Инфлацията и дефлацията работят еднакво добре за тях, когато контролират финансите.”
Конгресменът Линдбърг беше напълно прав. Той не осъзнаваше, че всички европейски нации бяха вече жертва на централните банкери десетилетия и дори векове преди това.Той също така спомена интересния факт, че само година по-късно, Фед напълно овладя пазара на злато:
„Банките на федералният резерв владеят пазара на злато и златни сертификати.”
Конгресменът Линдбърг не беше единствения критик на Фед. Конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода 1920 г. заяви, че Законът за Федералния резерв създаде:
„Една свръх държава, контролирана от международните банкери и индустриалци обединени в името на поробването на света за своето собствено удоволствие.”
Забележете как Макфадън осъзна международния характер на акционерите на Фед. Друг председател на банковата и валутна комисия през 60 те години, Райт Патмън от Тексас каза следното:
„Ние в САЩ днес имаме две правителства. Ние имаме избраното от нас правителство ...Освен това ние имаме независимо, неконтролируемо и некоординирано правителство в лицето на Системата на федералния резерв, които управляват парите – власт, която по Конституция принадлежи на Конгреса.”
Даже и изобретателят на електрическата светлина, Томас Едисон се присъедини към критиците на Федералния резерв:
„Ако нацията ни може да емитира облигации, тя може да емитира и банкноти. Това което прави облигацията приемлива, може данаправи приемлива и доларовата банкнота. Разликата между банкнотата и облигацията е, че облигацията дава право на посредниците да приберат два пъти повече пари от стойността и, и още 20%, докато валутата не плаща на никой друг освен на тези, които имат полезен принос. Абсурдно е нашата страна да емитира Облигации за 30 милиона долара, а да Не може да емитира банкноти за 30 милиона долара. И двете са обещания за заплащане,но едното обогатява лихварите, а другото хората.”
Три години след гласуването на Закона за Федералния резерв,президентът Уилсън започна да се замислявърху това какво беше направил през първия си мандат:
„Ние може би сме едно от най-слабо управляващите и напълно контролирани правителства в цивилизования свят. Ние вече не сме правителство на свободното мнение, правителство избрано от гласа на мнозинството, а правителство работещо под натиска на малка група влиятелни мъже. Някои от най-значителните личности на Америка в областта на търговията и производството се страхуват от нещо. Те знаят, че някъде съществува една сила, така добре организирана, така неуловима,
така бдителна цялостна и всепроникваща, че е по-добре да не се опитват да я критикуват дори и шепнешком.”
Преди смъртта си през 1924 г. Уилсън осъзнастепента на вредата, която беше нанесъл на Америка :
„Аз несъзнателно разорих своето правителство.”
Най-после чейнджаджиите,тези които печелят от манипулирането на парите в обръщение,отново създадоха своята частно притежавана централна банка в Америка.Основните вестници (които те притежаваха)приветстваха Закона за федералния резерв от 1913, като обявиха, че, „сега депресиите могат научно да бъдат научно предотвратени.”
Истината е, че сега депресиите могат да бъдат научно предизвикани.
Следва.
